Това, което си подаряваш сам, винаги е най-ценно – през февруари започвам тренировки в космически център

В навечерието на 70-ата годишнина на д-р Максим Бехар Н.В. Цар Симеон II, в качеството му на Велик магистър на Царския династичен орден „Св. Александър“, го удостои с Командирския кръст на ордена и му пожела многая и благая лета.

Максим Бехар е роден на 10 декември 1955 г. в Шумен. Той е единственият експерт от Източна Европа, вписан в Световната PR Зала на славата в Лондон. До 2017 година е президент на Световната PR организация ICCO, сега е президент на Световния комуникационен форум в Давос, Швейцария. Завършил е международна икономика в Икономическия университет в Прага, Чехия, и лидерски умения в Harvard Kennedy School. През 2024 г. защитава доктортура по публични комуникации в Софийския университет „Климент Охридски“. От 2004 г. е почетен генерален консул на Република Сейшели в България.

- Една от най-важните функции на пиара е да спасява от кризи, а у нас обществото ни не само днес, а от години е с усещането, че живеем в непрекъсната криза – политическа, икономическа, духовна, битова. Къде е спасението, г-н Бехар?

– Не се заблуждавайте, че живеем в криза. Това не е криза, това ще е животът ни оттук нататък. До безкрай. И трябва да свикваме. Светът се променя пред очите ни драстично – няколко войни, рязка промяна на възприятията ни за това, което доскоро наричаме „демокрация“, достъпът на няколко милиарда души до (социалните) медии и възможността всеки да си произвежда новини и съдържание, рискът голяма част от него да е фалшиво, агресивно, непримиримо...

Всички тези фактори ще ни изпращат всяка минута пред „кризи“, докато престанем да ги забелязваме и това се превърне във всекидневие. И тук ролята на професията започва да става все по-важна както от обществените, така и от бизнес отношенията. Вече не сме консултанти, а сме хора, които вземаме решения, светвачки дори, от името на своите клиенти, екипи или партньори. Вече никой няма време ние да го консултираме, пък той да мисли ден-два и едва тогава да вземе решение. Ние, PR експертите, трябва да ги вземаме. И това вече изисква съвсем друг тип подготовка, образование, познания и професионални умения.

- Колко важен е политическият пиар и има ли нужда от нов „Клуб на сеньорите“? Под това име навремето се бяхте обединили с видни ваши колеги – все пиари на различни политически сили, за да обсъждате добрите практики.

– Тогава бяхме шестима души – Нери Терзиева, Диана Дамянова, Джими Найденов, Мisho Михайлов, Юрий Асланов и аз. Двама вече отлетяха – Нери и Джими не са сред нас. Но тогава нас не ни обединяваше само политическият маркетинг, а желанието да изпратим послание към политиците да се държат интелигентно и професионално към своите опоненти.

Нито един „клуб“ вече не може да обърне нещата в България – грубият хъшлашки тон, агресията, невъздържаните епитети доминират не само в социалните мрежи и от телевизионните студиа, но и главно на парламента. Когато един ден там влезе ново поколение от хора, които искат България да бъде обединена и вежлива, сърдечна и работеща, тогава нещата ще се успокоят и хората ще започнат да се усмихват все по-често и да се поздравяват вежливо.

- Цялата ви професионална кариера – и като журналист, и като пиар, е свързана с разказването на истории. Коя е добрата история за България?

По време на една от срещите ми със сегашния британски крал Чарлз III той се обърна към мен и ме помоли да му кажа кое е най-голямото предимство, което страната ни може да представи пред света. Контрирах го със същия въпрос с аргумента, че аз знам, но бих искал да знам какво мисли той, защото това е далеч по-важно.

Принц (тогава) Чарлз помисли малко и отговори, че според него това са нашите прекрасни високи планини. Веднага му отговорих, че наистина са прекрасни, но планини има и в Швейцария, Австрия, Испания, Германия... С това трудно ще учудим света. Тогава той предложи плажовете, морето... „Е – казах му, – прекрасни плажове имат и Гърция, и Италия, Адриатика, по островите.“

Чарлз ме изгледа въпросително в очакване аз все пак да му отговоря.

Погледнах го право в очите и му казах само една дума. Хората. И после един час му разказвах за Джон Атанасов, за Гена Димитрова, Ралица Василева, Соня Йончева, Веско Ешкенази, Бербатов, Стоичков, за историята със спасяването на българските евреи, в която роля има и роднината му цар Борис Трети... За мен това е добрата история на България – нейните хора, успели или не, богати или бедни, млади и стари.

Пътувал съм къде ли не – безброй пъти съм го казвал – и никъде не съм виждал толкова много млади, интелигентни, добре образовани и мотивирани да успеят хора като в България. Това са хората по улиците, моите колеги в M3 Communications Group, Inc., стотиците хиляди, които се върнаха в България по време на пандемията и останаха тук, техните бащи и майки, които изнесоха на гърба си най-трудните години на прехода.

Всички тези хора имат нужда от лидери с модерно мислене, които да управляват държавата напълно прозрачно, интелигентно, свежо. Само те могат да извадят България от безкрайните избори и отчаяващата негативна реторика.

- Сам казвате, че сте пътували къде ли не. Колко дълъг обаче е пътят от Шумен до Космоса? За 70-ия си рожден ден сам си направихте невероятен подарък – една седмица в тренировъчния космически център на NASA в Алабама US Space and Rocket Center. Благородно завиждам на енергията ви. Кога ще се случи това и какво очаквате да научите?

– Този път от прекрасния ми роден град Шумен до Космоса не е чак толкова дълъг, стига да имаш желанието, късмета, упоритостта и щастието да го изминеш. И времето не е важно, важно е да постигнеш целта си. От дълги години основният ми девиз дори и във всекидневната ми работа е „ако мечтите ти не те плашат, значи не са достатъчно големи“.

Естествено, не ме плаши нищо това, че навършвам 70 години, нито „подаръкът“ ми да премина пълна космическа подготовка, но и двете са… предизвикателства!

– Как ви хрумна подобна авантюра (добре, нека е предизвикателство)? Какви бяха условията, за да ви приемат? И какво очаквате след тази космическа седмица?

– Дълго мислих какво да си подаря, защото това, което си подаряваш сам, винаги е най-ценно. Прехвърлих сума ти неща през главата си, имам зашеметяващ брой световни награди за какво ли не, нито в офиса, нито у дома има място къде да ги сложа, скачал съм с парашут от 4200 метра, спуснах с парапланер от най-високия връх в Чехия – Снежка (1603 м), със съпругата ми Венета извървяхме пътя Камино де Сантяго в Испания чак до Сантиаго де Компостела и написахме прекрасна книга, печелих „Черешката на тортата“, издадохтоварска книга със сейшелски ястия и получих голямата награда от световното изложение за кулинарни книги в Абу Даби, единственият източноевропеец съм, вписан в „Световната PR зала на славата“ в Лондон, книган ми “Световната PR революция”, издадена в САЩ, в момента е на второ място в класацията на BookAuthority за “най-добра PR книга за всички времена”, стигнах номер едно в американската рал класация с песен, която изпях с Мишо Шамара и сина му, завърших Harvard Kennedy School, станах доктор по медии и комуникации в Софийския университет…

И тогава си казах: май остана само Космосът! Нямах търпение да сложа скафандъра и да започна истински тренировки още през февруари следващата година. Попълних дълъг въпросник, имах интервю онлайн, поех ангажимент за пълни медицински прегледи още при пристигането си и се съгласих да живея в една стая с около десетина души на двуетажни легла, явно доста близко до действителността в Космоса. Внимателно разгледах и упражненията, има най-различни, много теория и много практика, работа в безтегловна среда, “излизане” извън космическия кораб, за да отстраниш повреда, и много други напълно непознати за мен хора и очаквам да изживея неповторими напрегнати и много натоварени дни.

– Как започна пътят ви в журналистиката? Познавате онези от тоталитарното време, както и демократичната. Какви са разликите и трудностите?

– Професията ме избра, не аз нея. Беше в главата ми през цялото време. Докато работех пет години в един софийски машиностроителен завод като шлосер, четях всички вестници от първата до последната страница, пишех тайно кратки статии по какви ли не въпроси на листа от ученически тетрадки, сам си ги четях и ги криех да не ги види никой. Един ден от завода ме изпратиха на някакъв образователен курс и така попаднах на една професорка от Факултета по журналистика – Весела Табакова, която ме помоли да ѝ изпратя тази тетрадка.

На другия ден ми се обади и ми каза: “Максим, трябва да започнеш да пишеш във вестници, и то веднага”. Няколко години по-късно – вече учех в Прага – случайно, буквално в кафе, попаднах на човек, който управляваше международния отдел на най-четеното тогава списание в Чехословакия “Младий свет”, и той някак си случайно ми спомена, че им трябват материали за България. Оттам започна всичко. Прибрах се в България и веднага започнах като стажант в “Работническо дело”, после кореспондент в Шумен, във Варшава…

След това комунизмът се срути като домино само за ден и цяла Източна Европа и с прекрасния ми приятел Валери Запрянов започнахме да правим истински свободен и красив вестник, такъв, за какъвто си мечтаехме – “Стандарт”. И се радвам, че го има и до днес. Естествено, че разликата е огромна – при доста голямата и разбираема скованост, която имахме в България по времето на комунизма, изведнъж в “Стандарт” отворихме широко вратите за свободната и интелигентна журналистика, давахме трибуна на всички, но проверявахме информацията по три пъти дали е вярна, преди да бъде публикувана. Но нека подчертая – бяха други времена и на други медии, тези времена никога повече няма да се върнат.

– Защо преминахте в пиара?

– Стана някак си логично и от само себе си. Добре помня думите на Уинстън Чърчил, че “с журналистиката можеш да постигнеш много, но трябва да знаеш точно кога да се откажеш от нея”. Започнах в едно много малко апартаментче в центъра на София, без точно да знам накъде отивам, само знаех, че трябва да правя това, което мога – да съветвам бизнеса как да се представя по-добре и по-разбираемо пред медиите. С годините това ме увлече и когато онлайн медиите взеха надмощие над традиционните, бизнесът ни започна да се променя буквално всеки ден, разбрах, че това ще е моят живот завинаги.

– Кои са онези закони на пиара, които следвахте, за да стигнете до международна кариера?

– Не следвах специални закони. Работех всеки ден по 20 часа и за мен нямаше почивка. Седем дни в седмицата. Много четях и много учих. Постоянно. И до ден днешен всяка сутрин ставам в седем часа и една минута (едната минута е символична – винаги искам да съм номер едно), правя си кафе и поне половин час чета нови статии, случаи, интервюта, всичко ново, свързано с моя бизнес. Но това не е някаква наложена дисциплина, просто ми е много интересно и предизвикателно.

Преди няколко години в Давос ми позвъниха към 22 часа вечерта, тъкмо си лягах, и много разтревожено ми казаха, че важен лектор си е изпуснал самолета и ме помолиха да го заместя на другия ден в 9 сутринта с каквато си избера тема. Разсмях се, изпих си чаша вино и направих доста лична презентация на тема “PR експертът никога не остарява”. Вярвам го и до днес. Един от моите най-ценни закони, измислен и прилаган от мен, е: “И най-лошото решение е по-добро от невзетото решение”. Вземам няколко десетки решения на ден, често греша, но не оставям нещата във въздуха, не оставям важни въпроси да “висят”, защото тогава става много по-лошо. Често казвам на колегите ми в компанията – не продаваме услуги, нито комуникации или текстове на нашите клиенти, продаваме… доверие. Днес то е най-ценният капитал и ако често оставяш решенията си дни, тогава губиш доверието първо пред самия теб, а после и пред екипа и клиентите.

– В книгата си “Световната PR революция” предсказахте доста от нещата, които ще се случат в комуникациите. Предстои ли нещо революционно и сега? Какви са прогнозите ви за медиите, рекламата, социалните мрежи?

– То вече се случва – изкуственият интелект! Идва поколение, което не смятам, че ще акцентира занапред върху естествения интелект. И в това не виждам нищо лошо. По-добре да владеят изкуствения интелект до съвършенство, отколкото нищо да не знаят. Преди много години в училище ни даваха някакви много сложни задачи и когато извадих малък калкулатор, за да си помогна, учителката ми го конфискува и ме изгони от час. И до днес не знам защо. Същото е и с изкуствения интелект. Той само ще ни помага и трябва да го използваме максимално. До година-две той ще стане наш основен източник не само на информация, но и на анализи и прогнози, ще формира нашите решения. И това са само добри новини.

– С твърде много и все с мащабни идеи и задачи се занимавате цял живот, но във всяко ваше действие има една тънка линия, която води до родния ви Шумен. Дори основахте преди време сдружение “Шуменци” за всички, които живеят извън родния си град, за да създаде мост между тях и града. Защо толкова обичате Шумен?

– Шумен е изключителен, хората в него са изключителни – интелигентни, свободолюбиви, честни и работливи. И не само поради всички “първи”, с което много се гордеем – първа театрална постановка в България, първи симфоничен оркестър, първа бирена сварка (революционизирана от Лайош Кошут)... Ние сме хора, които много се радваме на града си и толкова сме влюбени в него, че сме готови да работим ден и нощ само за да успява. Днес Шумен е един от най-силно развитите промишлени градове в България и това е благодарение на местния бизнес, на всички шуменци. Да не говорим, че химнът на града се казва “Оттук започва България”.

– Преди години, след като завършвате университета, започвате работа в столичен вестник, но се връщате в Шумен. Защо?

– Стана случайно, освободи се кореспондентско място в града и когато отидох при главния си редактор с молба от София да ме изпратят в Шумен, в първия миг той дори не повярва. Нито за миг те съжалявам, това бяха едни от най-прекрасните години в живота. И сега, да, и сега, пак бих се върнал да живея там.

– Какво беше детството ви? Послушен или палав бяхте?

– Много палав, ама много. Бях на 13 години, когато майка ми загина в автомобилна катастрофа, в която татко ми оцеля. Той беше страхотно зает човек, управляваше легендарния “Балканкар” близо две десетилетия, пътуваше по целия свят, за да продава българските електрокари, и го правеше много добре. Някак си използвах това, че нямах чак толкова силен контрол и в главата ми разцъфнаха един куп идеи за постоянно. Няколко месеца след като си отиде майка, татко ме извика в малката ни кухничка в квартал “Бъкстон” и ми каза: “Максим, това повече не може да продължава, от утре при професорите, за да ми издадат разрешение да работя”. И така, започнах няколко часа в един тъмен коридор в професијата, за да ми издадат разрешение да работя четири часа, и така попаднах в завод “Сердика”, да копая шлака за тогавашните витрините на магазин. После ме преместиха в един машиностроителен завод, където изкарах пет прекрасни години и сега сред легендите в тази огромна индустрия, на което работих всичките тези години, както и първата ми пишеща машина, която татко ми подари за 25-ия ми рожден ден.

– Често публикувате в социалните мрежи снимки от семейни тържества и срещи с ваши роднини. Кой и как ви научи да пазите родовата памет?

– Не можеш да не почиташ и дори да не боготвориш семейството, произхода си, рода… Това са най-важните неща в живота ми. Имам прекрасно семейство, невероятни роднини в Шумен и в Израел, в Америка, в Испания, по целия свят. Подкрепяме се страхотно, понякога с децата ми спорим с часове, не сме съгласни по сума ти неща и това е най-нормалното нещо на света, но точно в тези спорове ставаме още по-сплотени.

Преди две години се опитах да направя, доколкото можах, родова среща на Витоша, събраха се 48 души от България, от Израел и САЩ, надявам се в бъдеще този брой да става все по-голям. Често ходя и до испанския град Бехар, близо до Саламанка, откъдето се предполага, че произлизат моите предци, изгонени от кралицата през 1492 г., защото не са пожелали да приемат католицизма като своя вяра. Освен че съм почетен гражданин на моя роден Шумен, носител съм и на медала за заслуги на град Бехар.