Excelsior Hotel Gallia в Милано е на толкова централно място, пък и на всичко отгоре точно срещу гарата, че няма как да го сбъркаш откъдето и да дойдеш в този невероятен и толкова мултикултурен град. Пред него – огромен площад, а вътре самото фоайе на хотела е почти с размерите точно на този площад.

Уморен съм от някакво прекачване на полети, закъснения и какво ли не още и вече си мечтая как ще дремна час-два, когато, заедно с картата от стаята ми, усмихнатата италианка на рецепцията ми подава и един малък отворен плик. В него мъничко парче хартия, откъснато небрежно от старомоден бележник със спирала и само два реда написани с изискана писалка. Бас хващах, че беше „Монблан“.

„Мосю Бехар, ще се радвам на кратък делови обяд в 13 часа в ресторанта на втория етаж“. И под този текст – една единствена дума: „Атали“.

Само това име, без дори да го имаше горния текст

бе предостатъчен да ме разсъни и ободри на секундата. Побързах за душ и точно на минутата бях на мястото, където още на входа ме очакваше Жак Атали – единственият и неповторимият, легендарният съветник на президента Митеран и основателят на Европейската банка за възстановяване и развитие. Обичан, критикуван, четен и отхвърлян, но без съмнение изключителен талант, капацитет и често имащ последната дума в много политически спорове и прогнози.

На следващия ден ми предстоеше да модерирам основния панел на годишната конференция на Световната организация на инвестиционните агенции WAIPA, и в него имам „само“ трима говорители – самия Атали и двама ректори – на университета в Бокони и на Пекинския университет. Приех поканата на WAIPA като голяма чест,

но и бях абсолютно сигурен, че едва ли друг път българин

ще има възможност да поговори за страната си пред представители на… 197 държави в залата. Но пък и тримата участници бяха толкова „висока топка“, че нямам спомен толкова внимателно да съм се готвил за която и да е от стотиците конференции, които съм модерирал или на които съм говорил като основен участник.

И като капак на цялото това вълнение, сега в ресторанта на втория етаж пред мен стоеше самият Жак Атали, облечен с леко старомоден сив костюм, без връзка и с риза на много ситно райе, и да не го познавах щях да кажа, че е французин.   

– Много мило господине, че приехте поканата ми  – казва ми Атали, докато разсеяно гледа менюто, като че ли му е все едно какво ще поръча – Исках да се запознаем. Естествено, че и Бехар, и Атали са фамилни имена, за които може да се открие някаква далечна родствена връзка, но и да се видим преди срещата утре сутринта, и да се уточним как да направим панела по-интересен…

И двамата избрахме от менюто абсолютно безцелно първата попаднала ни лека паста. Без дори да задавам въпроси, Жак Атали, с много тих и спокоен глас, навел се към мен почти до ухото ми, обяснява напевно на един много френско-английски език.

– Има големи притеснения, че

демокрацията сериозно зацикля и виждам много колебания

накъде да вървим в обединена Европа. Ето, вече и България е вътре, други държави ще я последват. Вероятно това ще се случи и на Западните Балкани, и тогава ще станем наистина сила.

Много внимателно му опонирам, старая се да не го прекъсвам грубо, но му напомням за теорията му в неговия световен бестселър „Кратка история на бъдещето“, че „всеки ще се превърне в надзирател на собствения си затвор“ и как хипернаблюдението и контролът сериозно могат да застрашат свободния пазар. Вдига учудено вежди и се усмихва с крайче на устните си, с което показва колко е изненадан, но и леко доволен, че съм прочел книгата му и веднага ме успокоява – това са леко пресилени теории, които са на път да се сбъднат, но не са чак толкова страшни и няма да засегнат сериозно свободния пазар.

– Вижте, Бехар, напълно съзнавам рисковете от новите технологии, които с всяка година ще растат. Но не вярвам някой да може да измисли по-добра политическа система от демокрацията, като гарант на свободната търговия. Но вярвам и в силата на парите като най-добрият, честен и справедлив балансьор на човешките отношения.

Знам, много залитат именно по парите. Знам – доста често точно те променят хората,

правят ги по-зли и по-алчни, но точно толкова примери имам пък за това как има огромен брой хора, които с честно спечелите си пари стават по-добри и доста амбициозни филантропи. Въпреки че… как да Ви кажа… предпочитам филантропите, вместо да си раздават парите за дарения, да ги инвестират в нови интересни проекти и така да правят повече пари, да плащат повече данъци и да създават работни места… Някак си това ми се струва по-честно към самата система.   

Зарязал съм си пастата дори незапочната, кимам усърдно с глава и

записвам като студент първи курс

на лекция при професор, при когото му предстои сериозен изпит. А и беше точно така, защото на следващия ден цялата зала доста дълго аплодира и тримата говорители. Но ако трябваше да мерим успеха с времето за ставане на крака и овации, то Жак Атали наистина би спечелил.

И не само там. С всичките си книги, с всичките си сбъднати теории, той и до днес показва, че е не само политик и анализатор, не само лектор и професор, не само писател и участник в дебати, но преди всичко – перфектен финансист.

 

От тези, които вече са (почти) изчезващ вид.