Години наред, дори вече десетки години в България и в доста други страни по света, винаги са съществували два вида избори. Първите – пред урните с бюлетини, а вторите – с хората, излeзли на улицата, за да изразят своето мнение, често и протести, поради неизпълнение на обещания. Демокрацията винаги се е крепила на баланса между тези две стълба на модерния начин да изразиш позицията си относно начина, по който хората в една държава искат да живеят.

Всички помним първите бурни години на демокрацията и свободния пазар, но също така помним и случките в България, в центъра на София и в много други градове. Тогава емоционалната вълна за по-добър и справедлив живот излизаше на улиците и площадите и от там направо изригваше като вулкан общественото мнение на протестиращите.

Днес в България не е по-различно. Имаме поредица от партии и политици, които говорят едно, а вършат съвсем друго, дори по-точно – нищо не вършат. Имаме скрита инфлация, въпреки валутния борд, имаме драстично увеличение на цените и недостиг на заплати, имаме неимоверно раздута държавна администрация и като капак на всичко – две свирепи войни почти до границите ни. Това имаме. А нямаме… никаква перспектива в парламента да има стабилно мнозинство, което да взема добри решения за страната.

Разликата е само една. Улиците са празни. Остават изборните бюра… и социалните медии. Нека тогава ги използваме както трябва.