Хост (Десислава Жаблянова): В живота Ви всеки ден има различни предизвикателства. Как се справяте с тях? И всъщност гледате ли на тях като на предизвикателство или като на поредната задача?

Максим Бехар: Гледам на тези, наречени от Вас предизвикателства, нито като предизвикателства, нито като задачи. Това е животът. Всеки един от нас, без значение дали кара такси, дали работи в машиностроителен завод, дали чисти обувки някъде, дали е голям началник, министър или бизнесмен, трябва да гледа на това като на част от живота. В крайна сметка, ако не преодоляваме интересни неща, ако не се развиваме, ако не ставаме по-добри всеки един ден, ако нямаме интересни идеи, можем просто да си живеем, да гледаме сериали по телевизията, да пием някакви вина. Ще си живеем така спокойно. Тук таме някоя книжка. Може да идем на море, ако съберем пари. Обаче има и хора, и аз смятам, че съм от тях, които искат да направят нещо по-добро и всеки ден да се развиват и да допринесат с нещо, особено към моите колеги, така че да ставаме по-добри.

Хост: Вие кога решихте да тръгнете по пътя, по който вървите и до днес в професионално отношение?

Максим: Преди 30 години. Не, преди повече. Преди 35 години бях сред основателите на един прекрасен вестник в България - вестник "Стандарт", който и до ден днешен излиза и аз го чета с удоволствие. Обаче в един момент имахме, да кажем, различни мнения с издателите на вестника и аз тогава си спомних за нещо, което Уинстън Чърчил е казал и го бях прочел, пък той е казал какво ли не и за какво ли не, и то беше, че: "Можеш да постигнеш много с журналистиката, но трябва да знаеш точно кога да се откажеш от нея." Самият Уинстън Чърчил е бил журналист. Защо? Защото тогава, когато е нямало социални медии, това е било единственият начин, по който можеш да сгрешиш и всички да видят как си сгрешил. Тоест, всяка професия публично има мярка. Това е посланието на Чърчил. И аз си казах: "Да опитам нещо друго" и така наех една малка къща. Такава кухничка във входа, в която живеех, в центъра на София. Собственикът беше заминал в провинцията и започнахме един бизнес, който след 30 години днес е и носи голямо удоволствие и на мен и на сигурно още 200-300 души.

Хост : Повече пъти са Ви се отваряли щастливи врати или доста често са Ви ги захлопвали?

Максим: Не, много повече пъти са се отваряли, така наречените "щастливи врати". Много повече пъти съм имал шанс, отколкото съм нямал. Не знам дали това е следствие на това, че сме работили винаги съвестно, упорито и иновативно, или е следствие на случайности, или защото съм срещнал точните и подходящи хора, или защото така се е случил животът ми, но не мога да бъда недоволен. Смятам, че целият труд, който правя всеки ден по 10-12 часа, ми се връща със щастливите моменти, които имам. Но до голяма степен случайността е била категорично на моя страна досега.

Хост: Тук зад Вас, около Вас има снимки с много влиятелни хора от цял свят. Какво Ви носи всяка една такава среща? Какво Ви е дала

Максим: Нещо, което съм научил от различните хора. И да ви кажа, нямам, даже понякога се притеснявам повече, когато говоря с един шофьор на такси, отколкото, да кажем, с Принц Майкъл от Кент, който е първи братовчед на покойната Кралица Елизабет II и с когото вечерях в Лондон преди няколко месеца. Някак, по-лесно ми идваше да разговарям с Принц Майкъл, взимам го за пример, въпреки че междувременно съм се видял с кой ли не, отколкото с човек, когото не познавам и който има по-обикновен бизнес. Дали ще е шофьор на такси, дали ще е работник в някой завод. Знаете ли, аз съм работил 5 години в машиностроителен завод. Това ми беше първата работа преди да започна да уча. След като завърших гимназията, разбира се, казарма – 26, 27 месеца. И след това започнах 5 години да работя в машиностроителен завод. Ако уважаваният колега оператор, който стои зад камерата, съвсем леко измести камерата зад мен, ще види моето менгеме. Не знам колко хора знаят какво е менгеме, но ще видят моето менгеме, на което аз съм работил 5 години в този завод. Мога и днес да се върна и от време на време да ходя там. Много често се виждам с моите приятели от младежката бригада. Това е преди много години. Това е 1975 година, колко години са минали от тогава… Виждам се с тези хора. Говорим си на прекрасен език. Научавам от тях много неща, връщам се на вашия въпрос. И научавам от хората, с които се срещам по света, също много неща. Не си ги записвам, може би за голямо съжаление, обаче всички те са в мен и в това, което правя.

Хост: За какво сте си мислили, докато сте работили на това менгеме? Има ли случаи, просто ей така да сплескате умишлено някой предмет? Просто, за да го изследвате?

Максим: Не, точно обратното. Исках да свърша добра работа. Далечни са ми спомените, разбира се, но знам, че чаках… буквално си гледах часовника, когато ще дойде почивката. Или да пия кафе, или да се видя с някои приятели. Не беше чак така, че с удоволствие от сутрин до вечер да стоя. Спомням си, че бях буквално до лактите в масло и вечер, когато се прибирах в къщи, майка ми переше всеки ден моите работнически дрехи. Сутринта ги гладеше, ставаше рано сутрин, но пък беше част от живота ми и сега, като се върна назад, гледам към тези 4, 5 години с голямо удоволствие и благодарност. Отново, тогава можеш да научиш интересни неща в онези години. Беше ми много интересно. Интересни приятели, това беше моята среда, но сега се срещам с други хора и пак научавам интересни неща и се опитвам от всеки един, без умисъл или с умисъл, да взема нещо, което да бъде в мен.

Хост: Миналата година издадохте две книги. Направихте песен с Мишо Шамара и неговия син. Всяка година ли имате стимул да се случват такива неща и тази година предстоят ли?

Максим: Да, всяка година искам да се случва нещо интересно. Да може да бъде събитие или случка, която е извън моя бизнес, което да обогатява живота ми. През тази година планирам няколко далечни пътувания. Някои от тях вероятно ще намерят публичен начин да ги споделя. Било то в книга, било то в някой филм. Но за другата година планираме със съпругата ми да направим едно пътешествие в Америка. Може би месец, месец и половина. Да минем през цяла Америка, от изток на запад с кола. Много хора са го правили, разбира се, милиони хора, но това, което ние искаме да направим, е да живеем в американски семейства. Да не живеем в хотели, да си плащаме на възрастни хора или на пенсионери или на млади хора, каквито намерим. Ще си намерим със сигурност, защото има такива организации в Америка. Да се опитаме да разберем Америка, която е феноменална държава през очите на хората, които са на заплата. Хората, които живеят в своите малки къщи, които се трудят от сутрин до вечер. Ще бъде много добър проект.

Хост: Мишо Шамара, към днешна дата, е ваш добър приятел, така ли да разбирам?

Максим: Мишо Шамара е много добър мой приятел. Малкият Шамар, Lil Sha, също. Включихме в тази песен и една страхотна певица от Нешвил, Sarah Harralson. Много сме добри приятели. Правим втора песен, която е почти готова вече. В момента я изшлайфаме. Правим трета песен, за която имаме текст и музика, трябва просто да я изпея и съм замислил лятно парче и съм замислил коледно парче. Имам текстовете и музиката до края на годината на всичко, което трябва да свършим. Освен ако не се появи нещо ново. Много се запалих от този проект, но не защото съм се взел насериозно или си мисля, че мога да пея, ами просто защото започнах да доказвам моето схващане. Мога да кажа, че модерната музика е 15% глас и 85% маркетинг. Това е истината. Taylor Swift е прекрасен пример за това. И много други разбира се. Beyonce и кой ли не. От друга страна видях, че чрез музиката мога да казвам много повече неща, отколкото в социалните медии и с public relations бизнеса. Това да станеш на първо място в най-доброто хип-хоп радио в Америка, "Hot 21", и продължаваме да бъдем на първо място вече 4-та или 5-та седмица, не е случайност. Това е резултат от усилия и труд. Това е нещо, което не можеш просто да си платиш на някой и да му кажеш: "Слушай ми песента" или "Слушай ми музиката". Това са, така наречените, генерирани класации и това означава, че сме направили нещо.

Хост: И понеже нашата рубрика се казва "Предизвиквам те", сега ние ще те предизвикаме да ни запееш, да ни порапираш малко от това парче, дали ще можеш?

Максим: Не, без музика не мога. Трябва да имам музика. Трябва да имам, разбира се, всички условия. Иначе стои много фалшиво и много изкуствено. Рап музиката е такава, че тя изисква съответния ambience. Правим ги на английски, за да може, като част от това, което е моята мечта от толкова много години за България, да се говори с добри думи по света. Това е най-важната цел, която съм имал някога в живота си и, която искам да видя, че България променя усещането на хората към нея. Това не е нещо, което може да се случи за една нощ. Това са малки частички от един голям пъзел, който се нарича "бранд България", и това е истинското предизвикателство, на което бих искал да отговоря един ден. Да дам своя принос, за да се говори добре за България извън нея. На вашето предизвикателство мога да отговоря, разбира се, с това, което правим по време на снимките на песента, и това са типичните рап движения. Както рокаджиите и металите правят, така и ние сочим, показваме или допълваме силата на нашите думи, и това са типичните рападжийски движения, които може да видите, както в нашия клип, направен с малкия и големия Шамар, така и във всички тези големи рападжии, които са легенди в този бизнес. Пожелавам на вашите зрители винаги да имат такива предизвикателства. Дали ще пеят песни, дали ще пишат нещо в социалните медии, дали ще пътуват някъде, дали ще научат нещо интересно и ще го направят в живота си, има смисъл да имаме предизвикателства и има смисъл да живеем с тях, за да ставаме по-опитни и по-добри!

 

Може да гледате цялото интервю тук.