Признавам – станах от стола зад бюрото си, доближих се до картата на света, която неизменно ме съпътстваше във всичките ми офиси, и започнах да търся… Току-що бях получил мейл от моя позната в Париж, която ми съобщаваше, че след няколко дни в София пристига президентът-основател на Република Сейшели Сър Джеймс Манчам и много ще се радва да намеря време да се видя с него дори и за малко… Сейшели, Сейшели…

пръстът ми обхождаше Карибите,

слизаше надолу към Южна Америка, после започна да обикаля Африка, докато най-накрая спря на север от Мадагаскар на няколко точици, които едва се забелязваха.

Естествено, поканих на обяд Сър Джеймс, говорихме надълго и на широко, обикаляхме света с приказки, открихме общи познати. Получи се необяснима химияна идеи, визии и разбирания за живота. И само няколко дни по-късно непознат (сейшелски) номер ме избра и

прозвуча бодрия глас на експрезидента:

-          Макс, трябва да дойдеш до Сейшели, говоря си сега с нашия президент, искаме да работиш за нас като почетен консул, но трябва да дойдеш лично. Ще те чакаме в понеделник…

Беше петък. Слава Богу, за Сейшели никога не е имало визи и часове по-късно вече бях в единственият тогава полет – от Париж. Така започна. След месец-два президентът Джеймс Мишел подписа указ, който беше одобрен и от българското Външно министерство, и така любовта ми към тази страна вече беше формализирана.

И още – както самият той обичаше да казва – си намери причина да идва често в България. Обичаше страната ни

честите срещи с Царя и дългите беседи с него

вечерите у дома, по време на които почти до сутринта ни четеше написани от него стихове на френски, докато аз почти заспивах, а съпругата ми Венета му се възхищаваше. Беше открил нещо, което на практика всеки чужденец лесно открива в България – прекрасните хора, винаги усмихнати, готови да помогнат на чужденец, да го посрещнат добре и да се сприятеляват бързо.  

Сър Джеймс е първият президент в историята на Сейшели, свален с преврат от своя министър-председател Албер Рене по-малко от година след като е избран, и изкарва почти 15 години в изгнание в Лондон. Връща се в столицата Виктория, никога повече не успява да спечели президентски избори, но остава в историята и като

най-известният и най-влиятелният сейшелец.

-          Знаеш ли, преживял съм какво ли не в този живот и знам, че няма нищо по ценно от мира и спокойствието в една държава. Всичко друго се преодолява – бедност, неграмотност, всякакви други несгоди, но от мира по-ценно никога не е имало. Когато заминавах от Сейшели за Лондон два дни преди да стане преврата, оставих под всяка палма на тези безумно красиви острови по един човек с китара. Беше прекрасно и дори неземно. Върнах се след толкова много години и пак под всяка палма имаше по един сейшелец, но този път вместо китара имаха в ръцете си пушки и автомати. И тогава си казах – защо ни беше тази независимост, ако един ден ще трябва да използваме оръжия в собствената си страна…

Със сигурност това бе и причината Сър Джеймс да се посвети единствено и само на тази кауза. Членуваше във всички възможни влиятелни световни организации за мир, срещаше се с държавни глави, премиери и министри, имаше в колекцията си освен

престижната титла „рицар на британската империя“

и множество „доктор хонорис кауза“ от престижни университети, както и почти всички награди за мир по света.

Разказваше веднъж с подробности на нашия Цар Симеон, тогава премиер,  колко му е било трудно през тези 15 години в изгнание и как му е липсвала родината, когато Царят някак си уж деликатно, но и малко твърдо го прекъсна с думите: „Ама моля ви се, сър Джеймс, точно на мен ли ще говорите за изгнание, аз бях все пак 50 години в това неприятно положение…“. Сър Джеймс на секундата замъча и от тогава, когато говореше за Царя, очите му светеха особено и тонът му излъчваше неприкрит респект.   

Издаваше списание, издаваше вестник, поддържаше социални медии и цялата му дейност беше посветена да разказва на света как

няма добра война и няма лош мир…

Опитваше се да говори и с араби, и с евреи, с враждуващи страни в конфликти в Африка и в Америка, ясно, точно и спокойно, с железни аргументи се опитваше да изпрати своите послания.

„Светът става все по-добър, Макс, и се радвам, че доживях да го видя, и искам да го направя още по-добър“ – ми разказваше един ден, потопен в басейна на прекрасната си наследствена къща на основния сейшелски остров Махе, докато аз стоях на едно малко столче, потънал в пот, с официален костюм и вратовръзка.

Протоколът му беше сгрешил часа на вечерята

и пристигнах два часа по-рано строго официален, за да го заваря в басейна с кокосов орех в ръце и забучена в него сламка. Този разговор обаче никога няма да го забравя. Той – от басейна, аз - на малко столче край водата, стегнат във вратовръзката и попиващ всяка негова дума.

-          Успяхме на Сейшели да постигнем всичко, което беше в моята кандидат-президентска програма в далечната 1976 година  - да има мир, благоденствие и фанатично опазване на природата. Минахме през неочаквани трудности и перипетии – преврат, диктатура, забрана на политически партии и дори на парламента. Но в крайна сметка демократичния дух на сейшелци успя да преодолее всичко това. Сега моята мисия е да разказвам на света как се случи това, за да могат и други държави да почерпят от този опит.

Този монолог беше повече от един час.

След което Сър Джеймс излезе, поизтръска водата по него и каза рязко: „Стига толкова политика, приготвил съм вкусна вечеря!“

Когато идваше в България, любимото му място беше офисът на M3 Communication Group, Inc., където прекарваше основна част от времето си. И до ден днешен нямам обяснение защо. Вероятно се вписваше в атмосферата на компанията така, че се чувстваше един от нас. Стоеше с часове по бюрата, разговаряше с колегите ми, разпитваше ги за работата и на всеки от тях, въпреки огромната разлика във възрастта им, разказваше колко важен е мирът и как толкова малко хора по света разбират това.

През първите дни на януари 2017 г. стояхме на терасата в резиденцията му, аз както винаги – в костюм, той – с шарена плажна риза и къси панталонки, и този път темата ни беше съвсем друга: самочувствието. „Истината е само една – каза той. -

За да живееш добре, никога не спирай да работиш.

Не можеш да се пенсионираш, просто работиш до последния ден, само така идва щастието, сама така си полезен и на себе си, и на хората край теб.“

Този разговор беше или ирония на съдбата, или пък предизвикан от самата съдба. Ден по-късно се прибрах в София, поспах малко, за да се събудя от съобщение, че Сър Джеймс току що си е отишъл от този свят… Още същия ден се върнах във Виктория, за да го изпратя в последния му път, и тогава пак, а и всеки ден пак, да си спомня за думите му никога да не спирам.

И когато сега слизам до центъра на Виктория, задължително отивам до едно специално място, за да сложа цветя пред две огромни, поне петметрови гранитни статуи, изградени една до друга и единствени в света – на Сър Джеймс Манчам и до него – на Нелсън Мандела…  

На снимката: Сър Джеймс Манчам и Максим Бехар, остров Махе, Сейшели, януари 2017 година