Една поучителна история за едно незабравимо приятелство, разказана от водещия PR експерт Максим Бехар за месечното издание на БТА - списание ЛИК.

В памет на Максим Минчев, български журналист и генерален директор на Българска телеграфна агенция (БТА).

Един обяд, поръчан от „Хилтън“, който казва повече от всичко

Трябва да е било седмица-две, след като Максим бе избран за Генерален директор на БТА, бяхме се събрали нашата „Велика четворка“, в която имах честта да бъда заедно с него, Мартин Захариев и Антони Георгиев. Правихме приятелски обеди веднъж на два-три месеца в продължение на години, единствен Антони знае колко и кога сме се събирали, защото само той водеше статистика в тефтерчето си, главно за да се знае кой е наред да плати сметката.

Решихме тогава, че Максим ще плати сметката, за да почерпи за избирането, а той суперугрижено попита:
-    Кажете ми, ако бяхте на мое място, какво първо щяхте да направите?

Моментално се обадих, все едно чаках този въпрос. От години организирах пресконференции в залата на Агенцията на последния етаж – студена, неуютна, мръсна, с едни стари скрибуцащи столове… Но – тогава – единствена за тази цел в София, като изключим скъпите петзвездни хотели,  на които и досега не съм фен като място за срещи с журналисти.

-    Адаш – почти му извиках в лицето, – вземи я стегни тази зала, смени мебелите, сложи климатици, че лятото умираме от жега, а през зимата от студ, сложи кабини за превод, звукозаписни устройства…. Това може да е златна мина за приходи за Агенцията, ще си върнете парите за  година-две само от наеми и от услуги на клиенти като мен.

Максим трепна, извади бележник, записваше десетина минути, окато ние с Антони и Мартин опустошавахме традиционната ни винаги за начало шопска салата…

Бях забравил за този разговор, когато един ден бях на някаква конференция, ако не се лъжа в Лондон, и телефонът звънна. Излязох от залата и докато се мотках из лоби бара на хотела, звъненето прекъсна, но Максим пак ме избра, беше настоятелен.

-    Максо, нали идваш след час, откриваме новия Прес клуб, стана като слънце, няма да го познаеш, кръстник си му, ти даде идеята, хайде чакаме те…

Малко ми докривя, някъде по веригата поканата се беше загубила, не знам дали щях да си отложа пътуването заради това, но поне щях да отида да го видя… Реагирах му малко остричко, казах, че не ходя никъде неканен, с което пък скапах и неговото настроение… Не бях прав, но често съм по-емоционален, особено към близките си приятели…

Бях отдавна забравил и тази история, когато Максим отново звънна, с предложение да пием кафе при него на другия ден и да ми покаже залата най-накрая, дето се казва, и аз като клиент да я одобря. Но имаше едно условие – да е по-обяд, че сутринта е зает. Отбих се към 12 при него, пихме кафе, говорихме си, после се качихме на последния етаж, той отвори вратата на залата… и вътре нямаше нито една маса, нито един стол… празна, молив да изпуснеш на земята, ще кънти вътре. Само в средата една малка маса, на нея чинии за двама, чаша за шампанско, сребърни прибори, а до нея сервитьор с бяла униформа и папийонка с бели ръкавици и още по-сребърен блестящ поднос…

Останах шокиран, а Максим добродушно ме погледна и с това негово суперартистично и така разпознаваемо дори и на сън „р“ ми каза:
-    Това е нашият обяд, поръчах го от „Хилтън“ и си го плащам от джоба. За да ти се извиня, че не беше поканен. Ето, сега правя истинското официално откриване, само за теб…

Това беше Максим.

Максим Минчев.

Артист и приятел, който знаеше как да се извини и как да благодари. Рядко порода, все по-рядка…