Максим Бехар, изпълнителен директор на M3 Communications Group, Inc. и представител за България на Hill+Knowlton, разказа още една вълнуваща лична история в авторската си поредица „(без)Ценни уроци“, която пише за списание BGLOBAL.  

Цунами под върховете на Давос

Пол Холмс е човекът, който мениджърите в цял свят слушат със затаен дъх, пишат на таблетите си, без дори да го погледнат

... Летището в Цюрих не е от най-големите и често, като направиш няколко разходки, за да се разтъпчеш след полета за около стотина метра, все ще срещнеш някой познат, който да те заговори и без да се усетите, да стигнете до „meeting point“ кафенето и да поседнете.

Този път обаче съм сам, отивам за няколко дни до Давос на Световния комуникационен форум и докато си поръчвам поредното еспресо, някой много плахо ме потупва по рамото и леко прошепва: „Хей Макс, вземи едно и за мен, ще ти го върна, като пристигнем в Давос“...

Ах, как познавам този глас, всеки в PR бизнеса, който за момент дори е „изскочил“ извън България и се докоснал до международните трендове в бранша, би познал този глас и с вързани очи. Пол Холмс!

Всъщност истинското ни запознанство започна години преди това в голямата „Нобелова“ зала на Стокхолмското кметство, по време на връчването на едни от неговите феноменални Sabre награди. За първи път бях като част от голяма група, представляваща американската Hill+Knowlton Strategies.

Бях слушал екстравагантния Пол пак в компанията на моите американски приятели и не по-малко екстравагантния ресторант на последния етаж в сградата на Райхстага в Берлин година преди това, записвах си прилежно неговите прогнози и само през годините наблюдавах как те се сбъдват една по една. Но някак си сред питиетата и пълните чинии в ресторанта, дори и бележките не бяха така пълноценни, както като говориш с Пол на четири очи. Та... към края на галавечерята в Стокхолм колегите от Hill+Knowlton се бяха разпилели някъде по масите и докато си седях самичък пред чашата топло кафе, някой придърпа стол, настани се до мен и ми каза:

-    Хай Макс, аз съм Пол, организирам всичко това тук. Знам ти кой си, дойдох само да ти кажа, че искам през следващите седмици да дойда в София и да се видя с теб...

И така, Пол се появи в София, срещна се с цялото българско PR общество, станахме добри приятели, ходихме по пиано барове… влюби с в България. Имахме още сума ти срещи по форуми, дискутирахме, карахме се любезно понякога, но се опознахме добре и това, че често Пол ме слушаше внимателно, беше едно от най-големите ми удоволствия по тези срещи.

И така, се оказахме заедно в таксито от Цюрих до Давос, което късно вечер си е изпитание, защото пътят е една безкрайна поредица от остри завои и дълбоки снежни преспи. Докато си „цъкаше“ из айфона, Пол изведнъж вдигна глава и ме попита: „Макс, какво мислиш за социалните медии, дали ще променят бизнеса ви?“. Формата „ви“ беше много уместна. Пол е известен анализатор, футурист, прави прецизни прогнози, но е известен и с това, че никога през живота си не е направил нито един PR проект, нито пък е работил в агенция.  „Пол – отговорих му, - да знаеш, ще има голяма промяна... голяма“. Това беше през далечната 2009 година и бях доста предпазлив към прогнозите си.

На следващия ден, вече на сцената на форума в Давос, с неизменните си джинси и американска карирана риза, обикаляйки с широка, ама с много широка крачка от единия до другия край на сцената, Пол изведнъж спря, разпери ръце и произнесе: „Снощи Макс каза, че ще има промяна, защото социалните медии настъпват. Ето обаче какво ще ви кажа – гответе се не за промяна, гответе се за цунами… истинско цунами, целият ви бизнес ще бъде пометен и ще дойде нов...“.
Беше повече от прав. Както винаги!

Късно една вечер след около две-три години получих странен есемес от колежката ми Шона Макгичин, която тогава управляваше от Дубай целия азиатски регион на Hill+Knowlton.

„Макс, честито, обявени сте за най-добра компания в Централна и Източна Европа! Да почерпиш“.

Не повярвах, това не беше възможно, в този регион има десетки хиляди PR компании... Веднага влязох в сайта на The Holmes Report и...о, Боже, беше си истина. Пих чаша вино, отидох да спя, но към пет сутринта се върнах отново пред компютъра, пак влязох в сайта, нашата компания още беше там, на първо място… Едва изчаках да стане сутрин в Ню Йорк, звъннах на Пол и почти му се накарах: „Защо не ми каза, защо не попита, как така като не сме кандидатствали...“.  „Макс - отговори ми той – за тази категория не се кандидатства, тя просто се печели от този, който през годината показва, че е най-добрият. Аз дойдох и проверих на място. Какво повече!“

Наистина, какво повече!