Тъкмо започвах бизнеса си, отдавна, но не чак толкова, и разполагах само с едно малко „трабантче“, последната ми покупка от социализма след дълги и внимателни спестявания. Набирах лека полека скорост в PR бизнеса и поканих на работа един доста възрастен мой бивш колега от „Стандарт“ – бачо Кольо, много жизнен, динамичен, изпълнителен… През деня той караше „трабантчето“ нагоре-надолу, печаташе брошури, разнасяше сувенири и визитни картички, носеше куриерски пратки, тогава ги нямаше тези фирми.

И един ден гледайки през прозореца на малкото едностайно апартаментче, в което се помещаваше най-първият офис на M3 Communications Group, Inc. видях как бай Кольо блъскаше малката пластмасова количка в опитите си да я качи на един висок бордюр.  Веднага щом се качи в офиса му направих строга забележка.

Абе Максо, какво ти пука, нали е държавна…

Останах безмълвен с отворена уста. Как така държавна! Единствената ми – тогава – частна собственост! Колкото и да му говорих после, той никога не разбра, че частното не е държавно щом не му принадлежи.

И сега гледам хилядите, вероятно и стотици хиляди, частни фирми, които се увъртат за държавни поръчки. Дават комисионни, черпят чиновници с екзотични екскурзии, след което оставят след себе си пътища, в които след седмица зейват дупки, софтуерни продукти, които не могат дори да се стартират или строежи, които още докато се строят се разпадат…

Това не може да бъде бизнес. Може някой някъде да печели от това, но истинският бизнес трябва да стои далеч от държавата. Доколкото може и когато може. Поне докато държавата е лош, ама много лош стопанин.