PR експертът Максим Бехар гостува на „Сутрешен блок с Богдана и Симеон“ по „БГ Радио“, за да отговори на пет въпроса, които водещите бяха подготвили за него.

-        Кога ще съжаляваш повече? Ако в гардероба си имаш чифт маратонки, които никога не си обувал или ако имаш фрак, който никога не си обличал?

-        Определено маратонките. Защото ако си обуя маратонките това означава, че ще се чувствам по-комфортно, по-удобно, ще ми е много приятно и плюс това ще имам свободно време. Фракът – може с него и без него. Това е най-малката грижа. Разбира се, ходя по какви ли не места, срещам се с премиери, с крале, с кралици, принцеси и принцове. Но там мога да отида и без фрак. Може да ме погледнат леко накриво, но ако отида с фрак в парка според мен тогава хората ще си кажат, че изобщо не ставам за спортуване. Маратонките са много ценно нещо.

-        Кое предпочиташ? Да си безсмъртен или да си безстрашен?

-        Да съм безстрашен, естествено. Защото първо не може да си безсмъртен и второ – много е важно да бъдеш смел. Моят бизнес е бизнес на смелите. 2010 или 2011 година имах една презентация в Давос и тя се казваше: „The PR expert never gives up!“. Това е по-скоро образ или някаква метафора, за да покаже, че ние трябва да сме супер креативни, супер творчески и когато не можеш да решиш един казус трябва просто да бъдеш безстрашен. Не трябва да се притесняваш от нищо в този живот. Да не говорим, че ако си достатъчно безстрашен ще бъдеш и безсмъртен.

-        На кого би дал дъщеря си за жена? На поета Тео или на милионера Миро?

-        Това е нейно решение. Това е въпрос, на който за първи път ми се случва да не мога да отговоря, защото това е решение на дъщеря ми, разбира се. Тя ще си реши.

-        А ако каже: „Татко, аз ги харесвам и двамата. Разчитам на теб.“

-        Аз ще й кажа: „Скъпа моя, Ралица, ти си решаваш.“ Не аз ще живея с милионера или с поета, а дъщеря ми. Затова тя ще реши. Аз така съм възпитан, така сте възпитани и вие, аз съм сигурен в това. Да не говорим, че „БГ радио“, любимото ми радио, има такъв профил на слушатели, че не вярвам да залитне на тема „Поезия или пари“. Това в крайна сметка са човешки отношения. Как е възможно, не мога да си представя, един човек да бъде щастлив само заради това, че някой има пари или заради това, че някой може да пише добре. Щастието е толкова сложна материя. Най-важното е дъщеря ми Ралица да бъде щастлива.

-        Кога за последен път се сети за логиката, че всичко минава?

-        Не всичко минава. Има неща, които остават. Това са спомените, това са прекрасните преживявания. Ако имаш предвид, че всичко лошо, неприятно, което се случва минава – напротив, то оставя следа у теб. В този смисъл то не е минало. Защото може да е минало и да си го забравил на момента, но понякога след време си спомняш. Както ние си спомнихме как преди 15-16 години съм бил тук при вас и сме водили същия разговор. Как тогава ще минава? Не е минало. Вие си спомнихте неща, за които сме говорили тогава. Наистина не знам какъв смисъл точно влагаш в тези думи, но не минава. Много е важно да ги гледаме позитивно или това, което остане да бъде позитивно. Може да се е случило нещо много лошо, но да е имало 1% добри спомени. Нека си спомним този 1%. Наистина има много черногледи хора, на които целият свят е крив. Ако в нещо е имало дори 1% лошо те винаги ще си спомнят този 1%. Има един много хубав виц, в който Моше отива на гости на Гарабед и се прибира след това вкъщи. Гарабед му звъни и казва: „Моше, една лъжичка ми е изчезнала, да си я взимал случайно? Една златна лъжичка.“ Той отговорил: „Не, как ще я взема.“ Затваря телефона, минава време, Моше звъни на Гарабед да попита дали са намерили лъжичката. Гарабед му отговаря: „Какво да ти кажа, намерихме я, но лошото чувство остана.“ Така че ето, не всичко минава. Ще ви разкажа и една история, защото в България мога да я разкажа. Бях свързал книгата си с определена PR визия и ми звъни редакторката ми от Небраска и ми казва: „Господин Бехар, в никакъв случай! Това нещо не може да излезе! Има намесени евреи, арменци. Въможно ли е това в България?“, а аз й отговорих: „Да, ние сме толерантни на тази тема, ние си живеем заедно.“ Тя не беше съгласна, защото мислеше, че ще се обидят. Тук в книгата тази история я разказвам между Джим и Джон. Джим звъни на Джон и обратно. Това е така, защото специално в Америка има много голяма предпазливост да не обидиш някого, да бъдеш политически коректен. Ето, виждате, не всичко отминава, лошото чувство остава.

-        Коя е твоята суперсила?

-        Няма суперсила, има енергия, желание и позитивно отношение към всичко. Естествено, не всички можем да понасяме проблеми или когато понякога някой те нагруби или направи глупост – тогава не можеш да се усмихваш като глупак от сутрин до вечер и да не реагираш. Точно обратното – реагирам на всяка проява на непрофесионализъм, ако някой не е прецизен. Знаеш, в България три неща не ни достигат – 1000 лв. към заплатата, една стая в апартамент и един ден да си свършим работата. В България са няколко характеристики, които съм регистрирал в годините. Една от тях е, че всички ние си говорим с телевизорите. Това никъде другаде по света не съм го виждал. Другата особеност е т.нар. „комлекс на 90%-те процента“. Вършим си работата на 90%. Често ми се случва да дойдат хора при мен и да кажат: „Ето, заповядай.“, а аз казвам: „Изчакай малко, това не е довършено. Една работа е свършена, когато е на 100%. Когато е свършена изцяло.“ Всъщност в това е суперсилата според мен.

Можете да чуете цялото интервю ТУК.