Никой, дори и най-запознатите съветолози, не очакваха да дойде политик, който само за няколко дни промени света

… Беше някъде късно след полунощ, вече заспивах след чаша-две вино когато единствената – тогава – Национална телевизия прекъсна предаването си, за да предаде пряко от Рейкявик пресконференция на почти току-що избрания съветски лидер Михаил Горбачов и на опитния американски президент Джордж Буш…  Беше някъде около четири години

преди да се сгромоляса комунизма в България

 и никой още не вярваше, че тази безумна сага ще свърши. Гледах Горбачов в този късен час и дори ако имах капчица унес от виното, то тя изчезна за секунди. Настина не вярвах на това, което чувах, но цялата ми кожа възприемеше от думите му само едно послание – повече никога няма да продължаваме да живеем така…

Точно така и стана!

За Михаил Горбачов са изписани толкова много книги и са направени толкова много филми, че вероятно каквото и някой да напише все ще се повтори… Но

всяка едно повторение ще бъде доказателство

за безспорната истина, че точно този човек по много човешки начин обърна историята и даде глътка въздух и на Изтока и на Запада, така че те превърнаха точно тази глътка в безкрайна свобода.

   - Не ми казвайте, че съм направил революция. Вие я направихте, всички вие. Моята роля беше само да ви слушам или по-скоро да ви чуя…

Много години след тази историческа среща в Рейкявик,  Михаил Горбачов се е навел плътно до мен, за да отговаря на въпросите ми. Лоби барът на „Шератон“ е препълнен с хора, поне половината от тях дошли само да го зърнат, ако за тях не се намери място в залата, където

Атлантическият клуб – както обикновено – е поканил около две хиляди души в залата,

която има двеста места… 

Питам го откъде намери въобще смелост да превърти толкова рязко кормилото на тази гигантска съветска авторитарна машина, която дори и за най-професионалните анализатори изглеждаше вечна.

   - Е, не беше необходима смелост. Беше ясно, че така повече не може да продължава. Светът беше друг, хората бяха други… Ами всички ние бяхме други и искахме един по-нормален свят с човешка лице…

Прекъсвам го с жест, доста учудена физиономия и правя знак докато държа писалката си в ръка… Човешко лице!

Нима това не искаха

именно чехи и словаци в онази далечна 1968 година, когато исканията им бяха потушени от съветските танкове и социализмът с нечовешкото лице бе върнат за дълго в страната…

   - Това е друго – казва ми Горбачов. Бяха други времена, естествено, че това беше грешка, но тя беше породена и от режима тогава. Сега всички искаме да дишаме спокойно и да правим нов свят, ето това беше причината да направя това, което просто трябваше да направя… Знам, много хора сега твърдят, че съм разрушил Съветския съюз, но това не е вярно, той сам се разпадна, системата сама се срина, защото беше сложена на глинени и несигурни крака…

Говорим близо час и  оставам изумен колко гладко, уверено и спокойно говори човекът срещу мен, отпива от чая леко и непринудено, в същото време ме гледа право в очите, но не изпуска и тези, които минават край нас и се заглеждат с учудване в него.

Горбачов! Нима е той?

Истинският, оригиналният, не е двойник донесен от музея на Мадам Тюсо, само за да го покажат в „Шератон“ и после да си го отнесат обратно.

Наистина той направи неща, които изглеждаха невъзможни, в който и да е човешки живот.

Имаше ли нещо специфично, или хватка, или стратегия или страхотен таен план… Питам го и знам, че

този отговор ще обърне целия разговор.

   - Имаше естествено – отговаря ми съвсем сериозно Горбачов. Трябваше да елиминирам всички тези хора, които искаха тоталитарната власт да се задържи и всичко да продължи по старому. И не само в Съветския съюз, ами дори в сателитите от Източния блок. Не съм сигурен, че беше хватка, както го наричате,

но нека оставим тогава това определение…

То си е ваше.  Важното, е че успяхме. И дано да е било за добро.

Сега, през 2022 г. явно всички сме объркани. Защо се случи войната срещу Украйна, къде останаха посланията на Горбачов, кой не си научи урока, кой не почете историята както трябва… То всъщност, точно тя – историята – ще оцени, това което се случва и отсега вече се знае как.

   - Важното е, че правим това, което ще е добре за децата ни – казва ми накрая Михаил Горбачов и някак между другото изстрелва в упор – А вие имате ли деца?

   - Две – отговарям.

Синът ми се казва Михаил, роди се точно по времето, когато целият свят ви се възхищаваше и името му се случи не без ваше влияние…

Горбачов, или Горби, както целият свят го наричаше, бавно си изправи и смутено тихичко каза: „Респект! Благодаря ви“!

А всъщност точно аз, точно ние, точно света трябва да му кажем тези думи

Заради всички негови „хватки“ и заради тези поне трийсет мирни години!