Бизнесменът и експерт по PR, Максим Бехар, коментира настъпилите промени в бизнеса в България след COVID-19 и представя новата си книга „Пет минути до утре“, в която споделя как е стабилизирал компанията си M3 Communications Group, Inc., за да избегне кризата през 2020г.

Той коментира още изпитанията, с които се сблъсква PR бизнеса – липсата на свобода на словото, негативите от масовата достъпност и разпространяването на фалшиви новини.

Прочетете цялoтo интервю:

Г-н Бехар, кои са акцентите в новата ви книга? Защо и как решихте да я напишете и очаквате ли тя постигне същия успех по продажби като последните ви издания?
С тази книга поставих своеобразен рекорд, написах я за по-малко от две седмици. Изключително се радвам, че също толкова бързо и експедитивно успя да реагира и издателство „Фабер” във Велико Търново, което я подготви за печат за много кратък период. Благодаря от сърце на собственика на „Фабер” Нейко Генчев, в когото открих един интелигентен, креативен, делови и трудолюбив човек. Книгата е пипната до най-малкия детайл. Надявам се да надхвърли успеха на предишните ми книги.

„Пет минути до утре” е по-особена книга, тя визира всичко, което се случи в България и в света от 1 март до момента. В нея предавам моя опит – как си преструктурирах бизнеса, какво направих с фирмата си, за да не ни засегнат трусовете на кризата с коронавируса.
В текста има и много примери от чужбина, главно за американски фирми, има и сравнения на експерти, както и аналог с други кризи, например финансовата през 2008 г.
Отзивите са, че книгата се чете леко, надявам се наистина да е полезна. Аз особено си ценя една част - това са стоте съвета за модерни лидери. Посланието ми към читателите е да открият поне едно изречение, което да приемат за свое. Защото понякога едно изречение, дошло в подходящото време, може да ти отвори очите, да промени бизнеса ти, дори да обърне живота ти. Ако хората открият своето изречение като затворят книгата, значи съм успял.

Как конкретно пандемията се отрази на ПР бизнеса, който вие управлявате?
Разтърси ни здраво, събуди ни и ни каза: бизнесът се сменя. И не просто се сменя по принцип, а това трябва да стане на момента. Едно от нещата, които рязко бяха спрени, беше събитийният бизнес, а за ПР компаниите в България това е основният начин за приходи. Стана ясно, че ще се работи от вкъщи, че събитията ще се правят онлайн, с дистанция. Но тук се появи въпросът за сформирането на екипи, които да действат бързо, почти светкавично в новата ситуация. ПР бизнесът понесе негативи, може би не толкова видими, както това се случи в туризма например, но ни засегна.

Вие сте световен експерт в ПР бранша, но искам да ви върна в един средно статистически български град, в който ПР имат Общината и Полицията, Областната управа, Енергото и ВиК, Съдът и по-големите фирми, висшите училища, Болницата и т. н. Подготвени и не толкова подготвени, образовани и не толкова образовани хора вършат тази работа. Как ще коментирате това? 
Не искам да обидя никого, но тези хора не могат да се нарекат представители на ПР бизнеса. Това са служители, които трябва да предадат на медиите посланията на своя началник, опаковани с добри думи. Public relations бизнесът означава да обслужваш клиенти, да изработваш стратегии, не е просто да работиш в някаква служба. Той е съвкупност от много други дейности. Например в моята компания има поне 20 специалисти в различни сфери – графичен дизайнер, експерт по социални медии, експерт по събития и т. н.

От години в България има наслоено неразбиране на този бизнес. Проблем е и това, че няма добро училище, което да обучава ПР специалисти. Да, има специалност „Връзки с обществеността” в университетите, но истината е, че съществува огромна пропаст между теорията и практиката, както и това, че дори сред преподавателите има хора, които не знаят откъде изгрява слънцето. Образно казано, ако теорията се движи с 20 км/ч, практиката е 100 км/ч. Доскоро девизът на нашия колеж за обучение на ПР специалисти беше „Практиката учи най-добре”. Затова съветвам винаги децата и младежите: ако искате да научите нещо, работете – през ваканциите, през лятото, когато имате време. Един месец практика може да им даде толкова знания, колкото половин година в училище или университет.

Започнал сте работа във вестник. Динамично се развива и този бизнес. Вестниците отстъпват позиции на електронните медии и социалните мрежи. Какво обаче ще се случи с класическите вестникарски форми – старото пространно интервю, разследването, репортажа, очерка. Къде ще намерят място, знаем, че в интернет дълги текстове не виреят?
Ще се променят. Преди 110 години, когато Хенри Форд е представял така наречената бензинова каляска, всички са казвали: как ще караме това, ще сгазим някой, ще се счупи. Ще си караме нашите коне и каруци. Но е факт, че всичко се промени.
Хората в интернет нямат време да четат дълги текстове. Или, ако имат, те ще си намерят например сайт, който да е само за аналитични материали – всеки, който иска да пише, ще го прави там. Друг е въпросът как ще се издържа този сайт.

Това няма ли да ограби словото?
Не, защото ако някой пише дълъг текст, а няма кой да го прочете, е безсмислено. Все едно да готвиш прекрасно ястие, което няма кой да опита и да го хвърлиш. Може да е задълбочено, научно, критично, но да не се чете... Има няколко сайта в България в момента, които показват, че може да се прави добра журналистика и в онлайн издание.

Още през 1999 година в едно интервю казах, че последният вестник в България ще излезе през 2025 година. Това предизвика голяма реакция, особено сред колегите вестникари. Обади ми се моят добър приятел Валери Запрянов, с когото правихме заедно „Стандарт” и така ми се накара... Опитах се да му обясня, че всичко минава онлайн. Един вестник може да прави супер журналистика, да пуска страхотни материали, но проблемът е, ако няма рекламодатели. Огромната разлика между печатната и всяка друга медия е, че за пръв път рекламата в социалните медии е измерима. Може да знаеш колко души са я видели, колко са кликнали на нея, от тях колко са мъже и жени, на колко години са, къде живеят. В един вестник например показват на рекламодателя карето му на страница 9 долу вдясно. Той пита колко души са я видели. Главният редактор казва някаква бомбастична цифра. Кой ще ти проверява истина ли е това? Това кара хората, които дават парите за медиите, да минават в онлайн сферата. Просто икономиката е друга вече и трябва гъвкавост.
Пример за това е например журналист като Кеворк Кеворкян, който успя да намери своето място в онлайн пространството. Човек, като има усет, се променя.

Често казвате, че можете да направите професионалист от човек без опит, стига да има блясък в очите. Наистина ли е така?
Да, категорично. Мога да направя от аматьора професионалист, стига да има желание и хъс за работа. Когато подбирам хора за моя екип, не им гледам автобиографиите. Никога на интервю не задавам три въпроса – какво образование имаш, къде си учил и откъде си. Това няма значение. Важно е какво иска да постигне този човек и дали е готов за това. Не мога да направя от мързеливия работлив, или от интриганта екипен играч. Характеровите черти не се променят. Залагам на хора, които са жадни за учене, с амбиции за успех, честни, лоялни и точни.

Често през последните години се употребява израза „език на омразата”. Какво означава това според вас?
Когато някой нагрубява друг човек. Това е недопустимо между нормални, интелигентни хора. Вярно е, че в момента в България политиката е тотален хаос, хората са супер разделени и за това има много причини. Нетърпеливи са и двете страни - едните искат да останат на власт, другите да ги свалят от власт. И от двете страни се допускат страшно много грешки. Говоря от ПР гледна точка, от комуникационна, не от политическа. Грешка след грешка се правят.

В отношенията и в споровете най-важното нещо са аргументите. А езикът на омразата автоматично изключва аргументите. Проблемът е и в това, че сега всеки има медия в ръцете си. Преди, като се напиеш и искаш да си го изкараш на някого, го правиш с близките, комшиите или приятелите. Сега обаче след две ракии сядаш зад компютъра, влизаш във Фейсбук и започваш. И там те виждат милиони хора от цял свят. В предишната си книга говоря, че ние като общество не осъзнаваме огромната си отговорност че имаме медии в ръцете си чрез социалните мрежи. Те дават възможност всеки да стане популярен. Преди 15-20 години кои бяха популярните лица? Политици, спортисти, артисти, хора от шоубизнеса, говорителите по телевиизията. С политика се занимаваха читави хора, за да имат достъп до медиите и да могат да изпратят своите послания. А сега кажи речи всички си имат медии. Може да е рязко, това, което казвам, но за мен днешните политици са хора, които трудно биха се пласирали някъде другаде. Но мисля, че в близките пет-шест години това ще се изживее и всеки, който сяда зад клавиатурата, ще си прави сметката добре. Това важи особено за фалшивите новини и тяхното разпространение. На много световни форуми съм поставял проблема с тях и настоявам фалшивите новини да бъдат криминализирани. Ако откраднеш нещо, отиваш в затвора. Но ако напишеш нещо, с което можеш да сринеш бизнеса на човек, да му съсипеш живота, това е безнаказано. Не познавам човек в България, осъден за фалшива новина, а това за мен е криминално деяние.

Кое е важно, за да се прави успешен бизнес в България?
Иновативност, гъвкавост и много работа. Колкото и да се променя животът, винаги ще има основни стълбове, на които да се крепи обществото и това са извечните човешки ценности – доброта, честност, етика, морал. За мен лично е много важна прозрачността – независимо дали става дума за човешки отношения, бизнес, приятелство. За мен определението за бизнес етика е да правиш печалби прозрачно. Познавам много хора, които успяват така. Въпреки всеобщото схващане, че в България се забогатява само с кражби и далавери, вярвам, че има и друг начин и той е правилният.